След градушка
Пурпурната пелена на небосвода се бе разстелила като големец в балдахиненото си легло и нямаше дори намерението да се помръдне. Камо ли да се вдигне. Въздухът се притопляше бавно от задъханото слънце, което правеше поредния опит да се открие през полите на нощта. Лъч подир лъч, светлината прободе сатененото покривало на здрача и със сивкав отблясък осветли земята. Утринният вятър се заигра с лъчите и в гоненицата отвя прашеца на сладката дрямка и започна да гъделичка лицата на спящите. Време беше. Сутринта със замах отмести тъмнеещата покривка и се усмихна. Синевата се обагри в оранжеви тонове, като на места червенееха румените й страни. Като немирно хлапе, което най-после е успяло да изпроси от майка си няколко часа игра на двора, изскочи и слънцето. Настоятелно и все пак плахо разля блясъка си и извести, че е на пост И при все това по безкрайната шир останаха светлосиви облаци – останките на смели рицари, загинали в среднощна битка. Напоената от ледената им кръв земя, започваше да съхне тромаво и все още давейки се от излялата се върхушка.
Дали по навик, или понеже това беше в природата им и в това тежко утро трио врабчета се наредиха на клона на старото дърво до прозореца на малката Иринка. Както и всяка останала сутрин репертоарът им беше лежерен, а някои разбирачи дори биха открили бразилски привкус в съгласуваното им чуруликане. Но дали бяха изучени музиканти тия три врабеца, с диплома от екзотичните държави, можеше само да се гадае.
Иринка повтори стъпките на природата: с нежелание се отви от пухеното си одеяло, разтърка сънените си очи и сви в усмивка устните си, когато видя тримата си обожатели, които всеки ден, както сама казваше, й правеха серенада. Малкото момиче живееше с баба си. Старата жена, твърде уморена от своите болежки оставаше до късно в леглото си и Иринка на съмване излизаше на разходка, за да не рискува да прекъсне така ценния й сън. Днес се забави повече, защото среднощният дъжд беше окалял навсякъде и тя трябваше сама да се качи на стол, за да стигне до горния рафт на скрина и да измъкне ботушките си. Минута по-късно, цопкайки по гьоловете, с лекотата на пухено перце, Иринка подскачаше като бяло зайче. Тя знаеше къде отива – където и всяка друга сутрин – на “тайната поляна”. Тя сама си я беше кръстила така, понеже, ако човек не е от местността, може и да не я открие. Тя се намираше точно зад една редица от млади дръвчета, които човек лесно би сбъркал с гъсталак заради величествените им корони. Иринка си беше утъпкала пътечка покрай дърветата, но днес тя не я откри. Наложи се да прецопа отново през мократа трева. Момичето копнееше да вдиша аромата на пролетните цветя, които като вълшебни бои украсяваха горската поляна и я даряваха с живот. Улисана в безгрижните си мечти, Иринка не забеляза колко навътре бе навлязла. Тя се сепна изведнъж и се огледа. Нежните й очи, излъчващи топлината и добротата на сърна се свиха и навлажниха. Из цялата поляна бяха разпръснати листа и стъбълца. Градушката беше изтръгнала сърцето на поляната и сега безмълвната зеленина бе по-тиха от всякога. Иринка забеляза, че сред стотиците изпомачкани цветя се открояваше едно жълтурче. Наглед съвсем обикновено и дори човек би казал, че не е красиво, но на Иринка то се стори най-красивото цвете на земята. Тя пообиколи с поглед наоколо само за да се убеди, че освен самота то нямаше нищо друго. По жълтурчето се стече капчица. Не беше роса. Иринка плачеше.
В късното утро една стара жена реши най-сетне да остави слънцето да попирува и в нейната стая и отметна поувехтелите завеси. Светлината нахлу като хала в помещението и чак сега старицата забеляза, че във вазата до леглото й се къпеше едно жълтурче. И докато слънчевата топлина сгряваше стаята, жълтурчето сгря сърцето й. Тя се усмихна, погали го и излезе.
