Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.02.2012 15:48 - Край огъня
Автор: thunderstorm Категория: Поезия   
Прочетен: 567 Коментари: 0 Гласове:
1



Край бъдника

 

Привечер е.  Въздухът, изпълнен с пари от горещия дъх на забързаните хора, умири трептенето си. Здрачът застана горд, сякаш изпъчил гърди срещу гълъбовосинкавото небе. Някоя подранила звездица току се мъчи да проблесне сред сивеещите облачни прежди и колебливо намига в отговор на хорските погледи. И като настана време за вечеря, Дядо Боже, който както е известно всекиму, привършва всичко по-рано от останалите, понеже е зает с много и важни дела, изтупа покривката от трапезата си и  ситни пеперуди полетяха към земята.

Малко по малко приказната мекота на памучните влакънца покри закоравялата почва.  Ах, каква приказна гледка се откриваше сега на улица 101-ва. Вятърът беше се поспрял, за да погледа падащите вече на парцали снежни късове и в езерцето на околията престанаха да си играят онея кръгчета, които като плеснеш с камък във водата, се разливат от където си го хвърлил, чак до теб. Първом, водата поглъщаше жадно белите трохи, а като се насити, реши да се отдаде на сладка зимна дрямка и ги остави да я завият в снежното си покривало.

 Вечерта спусна клепките си и звездносините пердета засияха с прелестта на приказна принцеса. И нощта тогава стана по-светла, по-бяла, по-звездна. Побелелите калпаци на къщурките от 101-ва светнаха като фарове сред морската шир. Задимяха и комините, завиха се едни чудновати спирали, които като гиганти, решени да покажата мощта си, се разгръщаха все по-нависоко и нависоко, докато накрая станаха толкова тънки, че се изгубиха от погледа. От прозорчетата на схлупените къщурки блещукаше светлинката от камините – виждаше се трепкава и неясна от замъглените им стъкла.   Като две очи, мъчещи се да прогледнат в смраченото поле, така трепераха и те. От време на време се отпускаха от омаломощение и понечваха да заспят, но само след миг се ококорваха бодри и с нова сила, заситени от поредната порция ароматни прясно насечени дъбови дръвца. Предния ден ги бяха насекли мъжете и бяха ги носили на рамо – за да не докосват земята. И ето днес, в празничната нощ, щяха да ги миросат с тамян, за да гори бъдникът дваж по-силно и да разпръсква светлината му здраве и късмет.

Сякаш дива сила бе витала във въздуха и цялата улица сега мълчеше. Мълчеше, притихнала от възхищение пред така кристално чистия пейзаж на коледния сняг. Тишината беше толкова хармонична, че дори ако човек наостри уши и се заслуша, то би могъл да чуе как падат самите снежинки. Те, като смели воини, отдаваха чудноватите си форми, за да станат част от бялата мозайка, в която всяко парченце се стреми да доукраси нежния й облик. Като че ли и малко тъга имаше сред великолепната картина, обрисувана от най-талантливия и неподражаем художник – природата. Като че ли порцелановобелите парченца напомняха ранени птици, които се отправят към последния си полет... като разкъсана пухена възглавница с разпилян наоколо пух... като морето от бели сълзи, които изплакват ангелите, наранени от човешкия грях. Идилия.

На улица 101-ва жителите се бяха прибрали по домовете си и домакините грижливо подреждаха празничната вечеря, други пък нетърпеливи вече бяха похапнали и се бяха подредили край огнището и слушаха пак истории за геройски подвизи и легендарни случки от дедите си. Истории, които макар до болка познати, във величествената нощ звучаха някак си по-гордо, по на място. Само там, в къщата до езерото, някой гонеше тишината. Скърцащи звуци от хрупкавия сняг изпод обувките на три деца размътваше установения ред и препречваше пътя на тишината към трона й. Нинка и двамата й по-големи братя едвам бяха изчакали да понатрупа, за да се възползват и да поиграят навън. С малките си ръкавички Нинка беше значително по-бавна и непохватна от братята си и тъкмо затова събра най-много сняг по себе си.

Залисани в играта, децата не усетиха кога зорницата се настани в наблюдателната си вишка, готова да упътва нощните скитници. След миг хлопна и последната врата на улица 101-ва. Премръзнали, но щастливи трите деца се бяха скупчили до огнището: двете момчета, облегнати един до друг, а Нинка на люшкащия се стол, в скута на майка си. Прималяло от тичане и игра, малкото момиче се отпусна пред лъхащата от огъня топлина и се унесе от ритмичното полюшкване на стола. Приспивна песничка тази вечер никой не й пя, сгушена у майка си, тя чуваше ударите на сърцето й – така спокойни, така нашепващи... Нинка заспа. И в тая вълешбна нощ тя не сънува приказни дворци, огнедишащи дракони и смели рицари. За нея наяве се сбъднаха най-красивите мигове - там в скута на майка си, там близо до сърцето й, там край огъня.

Най-после тишината се възкачи на бляскавия си трон. А зорницата грееше все така ярко.




Тагове:   коледа,


Гласувай:
1



Следващ постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: thunderstorm
Категория: Поезия
Прочетен: 12729
Постинги: 18
Коментари: 0
Гласове: 4
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031