Вечерният бриз носеше аромата на горящи факли и незапалени клади... Тръстиката се полюшваше и тези трептения шептяха сладки звуци и се приплъзваха между ушите както копринен воал по гладка кожа.

Ухание на прясно изпечен хляб се смесваше с това на дивия здравец и въздухът се изпълваше с онзи домашен уют, който те прегръща и приспива в скута си. Покрай Бялата поляна беше тихо, почти замряло. И когато и щурците щяха да замлъкнат, за да не смущават тишината една странна фигура твърде безформена, за да е човек отпи от лунния поток и стана видима. След миг сянката на фигурата се раздели на две и ярката лъчиста луна разкри жена, която остави на една страна цветна китка и свали малкото дете от раменете си. Тя се облегна на стария дъб и плавно погледна с големите си еленови очи към лунната пътека в извора. Остаряла беше бялата поляна..

С топлия си поглед тя погали детето и го сложи в скута си. Въздишка проехтя в крехкия въздух, но само след миг дрямка отново повали всичко наоколо... Идилия...